Пекинската опера

Никое изкуство не показва толкова ясно разликите между китайската и западната култура, както музикалната драма . Другите традиционни изкуства може понякога да са неразбираеми, но дори и нетренираното око или ухо могат да доловят елементи на чисто естетическо съвършенство. Докато Пекинската опера Ви потапя в един напълно чужд свят. По свой собствен начин това е може би най-доброто средство за визуално изследване на Древен Китай. Претенциозните натруфени костюми, яркият сложен грим пронизителният фалцет и вихърът от акробатични движения се съчетават в най-сложното и любимо забавление за китайците.

Основите на Пекинската опера – сбор от фолклорни истории и традиционни танци са доста спорни, но повечето учени са съгласни, че през династия Юен операта вече е твърде разпространена форма на изкуство. Странстващи трупи изнасят представления върху открити сцени в чайни, пазари и храмови комплекси, като по този начин операта печели още по-голяма популярност и признание.

Докато династиите се сменят, из цялата империя се разпространяват  стотици вариации от локални видове оперно изкуство. Пекинската опера всъщност е сравнително нова на фона на останалите видове. През 1790 г. няколко трупи от Югозападен Китай изнасят представление пред император Циенлун. След грандиозния успех  актьорите – само мъже остават в столицата  и с времето създават Пекинската опера, която се превръща в най- популярната в цялата страна.

Позната на китайски под името “дзинси “ или “опера на столицата”, Пекинската опера смесва елменти от изкуството на провинциите Анхуей и Хубей и се пее на езика Мандарин (путунхуа).  Реквизитът е минимален, повечето действия на сцената разчитат на образното мислене на зрителите. Отварянето на несъществуваща врата или воденето на ожесточена битка са лесни без допълнителни средства, но впускане в пътешествие например (обзначено с ходене в кръг) изисква повече работа на въображението. По същия начин емоциите и характерните черти на различните персонажи отново са предадени чрез символиката на жестовете и грима. Червено боядисаното лице е белег за честност и храброст, докато бялото е знак за коварство; ръкав, закриващ устата на актьора, означава неудобство, а треперещите ръце с разперени пръсти изразяват силен  гняв. Тези стилизирани жестове стриктно се следят от критичната публика, която оценява именно майсторството на артиста да ги изпълни грациозно и умело.

Макар за чужденеца да е направо невъзможно да проследи фабулата (в обичайния набор от сюжети влизат истории от митологията, легенди, битки и заплетени любовни колизии, изпълнени с морални дилеми), все пак поне  може да се разпознаят отделните персонажи. Четирите основни вида герои в китайската опера са мъж (шън), жена (дан), “ боядисано лице” (дзин; обикновено това са  богове или воини) и клоун (чоу). Цветовете си вървят с героите: императорското семейство винаги е облечено в жълто; висшите чиновници – в лилаво; добродетелните в червено, слугите и студентите – в синьо, а обикновените лица – в черно.

Музикантите са важна част от представлението. В операта се използва сравнително малък  набор от инструменти. Мелодиите се изпълняват на хуцин или арху (двустранни цигулки) със съпровод от жуан или юецин (читириструнна лютня). Музикантът, който свири на бан (дървена хлопка), води целия оркестър и показва на музикантите кога да влязат или подчертава особено напрегнатите моменти. Филмът “Сбогом спътнице моя” на Чън Кайгъ  предлага интригуващ поглед зад кулисите на Пекинската опера.

 National Geographic